Екопътека „Добруджа в сърцата на младите”

Мило ми е мамо, драго ми е татко,
в Добруджа да ида през нея да мина.
Погледни на горе, погледни на долу.
Гора се зеленее, златно жито зрее...


Диви животни на територията на „Суха река”

Благороден елен – Cervus elaphus L.Мъжките елени се наричат рогачи, имат плътни рога, които сменят всяка година. Рогата израстват от специално пънче, което се намира на челната кост. Женските нямат такива. Наричат се кошути, а новородените са приплоди или телета.
Мъжките стигат на дължина до 2,60 м., на височина при холката 1,60 – 1,70 м. и маса 200 – 250 кг. Масата на женските достига 120 – 160 кг.
През лятото козината на елена е червенокафява а през зимата е сива. Задната част около опашката и част от задните крака са покрити с мръснобяла до кремава козина. Това е т. нар. „огледало”. С увеличаване на възрастта вратът на рогачите ( мъжките ) се покрива с все по дълги черни косми, които образуват грива. Телетата са покрити със светли петна , които личат до есента.
Благородния елен има силно развит слух, много добро обоняние  и по слабо зрение. На възраст той достига 20 – 25 години.
Елените сменят рогата си всяка година. Падането на старите зависи от възрастта, района и физическото състояние на рогача. Силните рогачи хвърлят рогата си през февруари – март, по-младите и по-слабите по-късно – април-май.
Както всички преживни животни, еленът поема голямо количество растителна храна, която по време ма почивката допълнително преработва, като я стрива с кътните зъби. Важно значение за елена имат къпините, малината, пъпки и клонки от бук, дъб. Много обичат буковия, дъбовия жълъд и  други плодове, както и да ближат готварска сол. С охота ядат и пшеница, овес, царевица, люцерна и др. Когато има роса, еленът не пие вода, но ако липсва, посещава редовно водопоите.
Сватбуването на елените е през месец септември. По това време мъжкият реве с гърлен глас. Той е полигамно животно и събира около себе си „хареми” от 4-5, а понякога дори до 25 кошути.
Бременността при кошутите продължава около 8 месеца. Раждат в края на май, началото на юни едно, рядко две малки, които първите няколко дни остават на място, след което започват да следват майка си.
Главният неприятел на елените са вълците. Телетата могат да станат жертва на скитащите кучета, чакала, дивата котка, лисицата, златката и на някои от едрите грабливи птици.

Сърна -  Capreolus Capreolus L.
Сърната е най-дребният представител на сем. Еленови. Дължината на тялото й е от 100 до 130 см., при холката е вис ока 70-80 см. Масата на възрастните сърни у нас е от 20 до 34 – 35 кг.
Зимно време сърната има гъста, дълга, сивкава космена покривка, а по корема е от светлоканелена до белезникава. Огледалото й е бяло. През май тя линее и през юни се покрива с по-къса, рядка, жълтеникавочервена или червенокафява козина.
На сръндаците ( мъжките сърни ) израстват плътни, опадващи всяка година рога.
Сърните са привързани към своите местообитания. Районът им  на движение е средно 2-3 кв.км. Придвижват се на неголеми разстояния във връзка с наличието и достъпността на храната.
Храната на сърната се мени по сезони и е в зависимост от местообитанието. През вегетационния период тя използва повече тревни видове, а през останалото време – горски плодове, връхни леторасли на дървета и храсти, опадали листа. В полските райони сърната предпочита люцерната пред всички други фуражни култури. През есента яде царевично зърно и цвеклови листа. При нашите условия сърната се храни с над 100 вида растения.
Брачният й период настъпва през първото десетдневие на юли и продължава около месец. Мъжките стават активни още през юни, реват по-често и бележат своята територия. Сръндакът не събира брачно стадо. Той преследва една сърна, докато я оплоди, и след това търси друга.
Бременността продължава 260-270 дни. Оплоденото яйце се развива от края на декември и началото на януари. Дотогава то е в покой, наречен латентен период.
Малките се раждат от края на април до началото на юни. Те имат защитна окраска и няколко дни са по-слабо подвижни, като лежат в сянката на дърветата или в храстите, докато майката пасе наоколо. Сърнетата заживяват самостоятелно през пролетта на следващата година. Женската ражда от 1 до 3 малки.

Дива свиня – Sus scrofa L.
Дивата свиня има едро и мощно тяло, което е по-високо в предната си част. Височината при холката достига 100 см., а дължината на тялото до 160-170 см., рядко повече. Масата на едрите индивиди понякога надвишават 300 кг. Мъжките се наричат глигани и са по-едри от женските.
Тялото на дивата свиня е покрито с четина. През зимата тя е по-груба, по-гъста и по-дълга. На цвят дивата свиня е сивочерна, по-рядко кафеникавочерна. През лятото космената покривка е по-рядка, по-къса и по-мека и е чуствително по-светла.
Кучешките зъби, особено на глигана, са силно развити и след тригодишна възраст се подават от устата. Наричат се глиги или глици. Острите им върхове и режещият ръб на долните глиги ги прави опасно оръжие. Това е причината дивата свиня почти да няма естествени неприятели. Скитащите кучета могат да унищожат някои от приплодите й. През последните години  в много райони нарасна числеността на вълка, който е единственият й неприятел.
Дивата свиня е нощно животно. Ако не бъде обезпокоена, не напуска леговището си през целия ден.
Тя е всеядна и се храни с растителна и животинска храна. Изравя от почвата корени, грудки, луковици и др. Почти през всички сезони на годината тя задоволява с тази храна в голяма степен потребностите си от вода. Дивата свиня се храни и с жълъди, горски плодове и селскостопански култури. Не се отказва от мекотели, червеи, ларви, гризачи, гнездещите на земята птици и техните яйца, приплодите на заека, на сърната и на елена.
Дивата свиня сватбува през ноември-декември. Бремеността трае около 110-120 дни. Раждат през март-април. Първият и вторият път дивата свиня ражда рядко повече от 3-4 прасета, обикновено 1-2, а при следващите – от 4 до 10 в зависимост от условията.
Дивата свиня живее на стада, образувани от майката и приплодите. През брачния период понякога с тях се движат и някои по-млади глигани. При сватбуването зрелите глигани идват нощем в стадото и сутрин го напускат.

Сив заек – Lepus europaeus Pall.
Има мусколесто добре развито тяло, дълго около 75 см.
През лятото козината му по гърба се променя от жълто-кафяво до сиво, а през зимата е по-светла. Коремът му е бял. Горната му устна е разцепена и не се наранява при гризане на кората на дърветата.
Заекът има изключителен слух и по-слабо зрение.
Заекът е нощно животно. Сутрин рано той си изкопава временно легло – плитко трапче, в което ляга и прекарва деня.
В храната на сивия заек преобладават тревните видове. Той обича люцерна , детелина, бурени, зеленчуци, дървесни и храстови видове. Късно през есента и през зимата се храни с зелените житни култури, пъпки и клонкиот младите дръвчета, бели меката кора на дърветата, включително на овощните.
Заекът е полигамно животно. По време на брачния период около женската се събират по няколко мъжки. При нашите условия зайката ражда 3-4 пъти на година. Бремеността продължава 45-48 дни. Първото и последното котило се състоят често от 2 зайчета, а второто и третото, които са основни – от 3 до 5.
Заекът има много неприятели. Той често става плячка на косматите и пернатите хищници – лисица, голям ястреб, бухъл, бялка, златка, дива котка, черен пор.

Колхидски фазан – Phasianus colchicus colchicus.

Половия диморфизъм при възрастните птици е силно изразен. Мъжките са по-едри. Масата им е около 1,2-1,3 кг. Опашката е значително по-дълга. В оперението преобладава медночервеният цвят без гърлото, шията и главата, които са тъмни, с метален виолетовозелен отблясък. Опашката е кафява с ясно изразени тъмни напречни препаски. На стъпалото мъжките имат рогов израстък – шпора.
Типичните местообитания на колхидския фазан у нас са гъстите крайречни лонгозни гори с богат храстов и тревен състав, непроходима блатна растителност и прилежащите им селскостопански площи. Фазанът живее на земята. Нощува на дърветата или на земята. Той бяга отлично и излита само при крайна опасност. При възможност винаги се спасява с бягство, особено ако е в гора или в гъста растителност.  Излита вертикално, шумно и тежко.
Храната на колхидския фазан е разнообразна, предимно растителна. Семената на селскостопанските култури ( царевица, пшеница, ечемик ) са основната му храна през есента и зимата. Храни се със семената на бурени и треви, плодовете на горскоплодните видове – трънка, шипка, глог, дрян и др.
Фазанът се храни два пъти през деня – сутрин , след изгрева на слънцето, и привечер до залеза му.
Фазанът е полигамен вид. Рано на пролет ( март – април ) мъжките започват да токуват. Те издават много силни, остри и краткотрайни звуци, наподобяващи по-скоро крясък, отколкото птича песен. Петлите заемат неголеми територии. Обикновено това е някоя поляна или открито пространство до перваза на гората. Един петел събира най-често 2-4, рядко повече кокошки.
Фазанката снася 9-12 яйца, които мъти 23-24 дни. Излюпването е през месец май и юни. Малките са гнездобегълци. Веднага след излюпването и подсушаването им са в състояние да следват майка си.
Фазанът има много неприятели – лисица, дива котка, черен пор, бялка и грабливи птици.

Чакал – Canis aureus L.

Масата на тялото му е между 6-14кг. В сравнение с вълка опашката му е по-къса, а муцуната – по-остра. Козината му е груба. Общият й тон през зимата е ръждивосив, с черен отенък на гърба. Муцуната е златистожълта. През лятото козината е по-ръждива, с червеникъв отенък.
В миналото у нас се е срещал само в района на Странджа. Сега е разпространен в цялата страна.
Този хищник живее в гората или в гъстите тръстики около реки и езера. През деня почива скрит добре в някой гъсталак или дупка. Вечер издава своеобразен вой, наподобяващ плач, който се прекъсва от специфичен лай. През нощта чакалите се събират на групи и тръгват да търсят храна.
По отношение на храната чакалът е непритенциозен. Храни се с бозайници, включително с малките на сърните, муфлоните и елените, с птици, насекоми, жаби, влечуги, охлюви и др. Посещава сметищата и се храни с изхвърлените отпадъци. Яде растителна храна, преди всичко плодове. Обича дини , грозде, пъпеши, ягоди. Яде и мърша.
Брачния период е през февруари – март. По това време мъжките вият и често водят борби помежду си. Бременността продължава около 2-месеца. Женската ражда през април или в началото на май в дупки 3-8 малки. Те са слепи и проглеждат от 9-ия до 11-ия ден. Майката ги кърми около 2- месеца, но след 15-20 дни те започват да ядат и месо.
Чакалът нанася големи щети на ловното стопанство и в частност на дребния и едрия дивеч.

Лисица – Vulpes vulpes L.

В България се срещат 2- форми – обикновена или, както често я наричат, червена лисица, и въглищарката. Обикновената има сивкавочервена козина по горната част на тялото, а отдолу е пепелявосива. Лапите и задната част на ушите й са черни. Краят на опашката е бял. Окраската на въглищарката е по-матовочерна, гушата й е сива, а на края на опашката няма бяло петно.
Мъжките тежат 6-10 кг., а женските 5-8кг.
Лисицата е изключително пластичен вид, който се е нагодил към най-разнообразни местообитания. У нас е най-многочислена в равнините и хълмисто- предпланинските райони. Лисицата предпочита откритите площи, изпъстрени с горички, изредените гори или горите, изпъстрени с много поляни, пасища и ниви, долините на реките, полето и др. Тя живее в дупки, които си изкопава сама, или използва дупките на язовеца. Понякога живее съвместно с него, но бързо замърсява дупката и го принуждава да я напусне.
Лисицата е активна през ноща. През зимните месеци и в тихите спокойни места тя ловува и през деня или се припича на слънце. Има добре развит слух и обоняние и по-слабо зрение.
Тя е хищник, който се храни с много животински и растителни видове. Храни се с гризачи, който в определени сезони достигат 80% от храната й, с гнездещи по земята птици и техните яйца и малки, със зайци, сърненца, насекоми, риба, която намира умряла, мърша, грозде и др.
Брачния период е през февруари и след 52-56 дневна бременост  женската ражда 4-6 малки. Първите дни след раждането майката остава в дупката, а мъжкият и носи храна. През есента котилото се разпада и лисичетата заживяват сами.
Лисицата може да стане жертва само на вълка, а малките – и на някои от едрите грабливи птици.
Лисицата е преносител на някои опасни болести – бяс, краста и др.

Бялка – Martes foina Erxl.

Разпространението й в нашата страна е повсевместно. Тя е най – многочислена в гората, по скалите и каменните сипеи. Заселва се в стари изоставени постройки и дори в населени места. Катери се по дърветата, но търси храната си главно по земята. Тя е активна през ноща, но през лятото, когато нощите са къси, търси храна и през деня. За едно денонощие изминава 15 – 20 км.
Растителната храна заема значителен дял в менюто й. Яде преди всичко овошки, ягодови плодове, гъби и др. Тя е типичен полифаг. Лови и яде мишевидни гризачи, зайци, птици, насекоми и др. Храни се с мърша.
Нейни неприятели са златката и по - едрите представители на дневните и на нощните грабливи птици.
Кожата на бялката е много скъпа.

Бухал – Bubo bubo L.

Цветът на оперението му е светлокафяв с множество черни препаски с различна форма. На главата има удължени пера, които образуват така наречените ушни кичури. Бухалът е най – едрата сова. Дължината на тялото му е около 70см., а размахът 170см. У нас се среща повсеместно. Постоянна птица е. Обитава различни гори. Привързана е към местообитанията си. Среща се в откритите скални биотопи. Гнездото си прави обикновено на земята в пръстта във вид на не застлана ямка, в скалите, в стари пънове или по дърветата често в изоставено гнездо на грабливи птици. Женската снася 2-3 яйца. Мъти 35 дни. Малките се излюпват в различно време, тъй като мътенето започва веднага след снасянето на първото яйце. Излитат от гнездото след три месеца. В годините, когато в природата няма достатъчно храна, родителите убиват най – малките пиленца и ги изяждат. В много тежки години убиват цялото потомство.
Бухалът се храни с различни животни – зайци, катерици, таралежи, лисици, глухари, фазани, яребица, гълъби, патици, пойни птици и др. При наличие на много гризачи те са основната му храна.

Зеленоглава патица – Anas platyrhynchos L.

В брачно оперение главата и шията на мъжката зеленоглава патица са ярко зелени с виолетов оттенък. Гърдите са кестеняво кафяви, а останалата част от тялото сива до черна. Надопашните пера са характерно завити нагоре. На шията има бял пръстен. Женската патица е сиво – кафява, цялата напетнена. И при двата пола крилното огледало е виолетово, оградено отпред и отзад с бяла ивица.
Масата на зеленоглавката е 1,5 – 1,7 кг. Тя е най – едрата патица плувка.
Зеленоглавката има обширен ареал и най – голяма плътност. Разпространена е в Европа, Азия, Северна Африка и Южна Греландия. Зимува в южните им части и в Северна Африка. У нас се среща целогодишно , но най – често по време на прелетите, когато от север идват гнездещите там птици.
Зеленоглавката предпочита сладководните басейни, вътрешните реки и водоеми, но не избягва морските крайбрежия. Неделима част от местообитанието й е блатната крайбрежна растителност. В нея птиците се укриват от неприятели по време на линеенето, гнездят и почиват. Там те намират естествената си храна.
Зеленоглавката е моногамна птица. Чифтосването става още в края на зимата. Сватбуването се изразява с интересни брачни полети и ухажвания във водата. Женската снася обикновено на земята в добре прикрито гнездо  8 – 12 яйца. Мъти 26 дни. Малките пиленца напускат гнездото още същия ден и влизат във водата.
Зеленоглавката се храни както с растителна, така и с животинска храна. Яде всичко, което намери – семена, зелени части на растения, водни животни – мекотели, ларви, личинки, малки рибки, ракообразни. С охота консумира семената на почти всички културни видове.

Дървесен и растителен свят на територията на „ Суха река”

Цер – Quercus cerris L.

Церът достига височина до 35м. и диаметър 1м. Короната му е мощна, с криви дебели странични клони. Кората е дебела, сиво – черна, дълбоко надлъжно напукана, с червен цвят отвътре и в пукнатините. Младите клонки са ръбести, пепелявосиви или кафяво – масленозелени, покрити със сиво – ръждиви власинки.
Листата обикновено са продълговатояйцевидни, а основата им е клиновидна, врязана или закръглена. Дълги са от 5 до 14см и широки до 8см., а листната дръжка е дълга до 2,5см.
Мъжките цветове са събрани в сиво – кафяви, увиснали реси с дължина 8 см.. Женските цветове се развиват единично или на групи по 2 до 5 на обща къса дръжка или са приседнали по клонките. Жълъдите са продълговато яйцевидни, едри, с меденочервен цвят и слаби изразени надлъжни бразди. Те са дълги 3 – 4  см., с право отрязан връх или леко вдлъбнати. Куполата е едра, покрита с многобройни, шиловидни и извити назад, дълги до 1 см. люспи. Тя обхваща около две трети от дължината на жълъда.
Плодоношението започва към 30 – 40 годишна възраст, а семеношението е почти ежегодно. В сравнение с другите дъбове церът е по – бързорастящ. Растежът е най – интензивен след 10 – та година, а пределната възраст, до която достига, е около 200 години. Притежава изключителна възобновителна способност като се размножава както със семена, така и с пънни издънки.
Церът е светлолюбив и топлолюбив вид. Страда от късните пролетни и ранните есенни студове. От ниските зимни температури  по стъблото му се образуват пукнатини, наречени „ мразобойни”.
У нас церът е широко разпространен и взема голямо участие в състава на смесените широколистни гори. В нашите планини се изкачва до към 1200 м. н.в.
Като един от най – широко распространените у нас дъбове с бърз растеж, висока сухоустойчивост и невзискателност към почвените условия, церът придобива все по – голямо значение за нашата страна.

Бяла акация – Robinia pseudoacacia L.
Бялата акация достига височина  до 35 м. и диаметър до 1,20 м. Короната е рехава и има неправилна форма. Кората е дебела, сиво – кафява и дълбоко, мрежовидно напукана.
Листата са сложни, нечифтоперести, дълги от 10 до 30 см. Те са съставени от 11 до 21 овални целокрайни листчета, които са дълги от 2,5 до 4,5 см. и широки 1 – 2 см. Прилистниците са видоизменени в бодли, които се запазват дълго време върху клонките.
Цветовете са бели, ароматни, събрани в увиснали гроздовидни съцветия с дължина до 20 см. Те се появяват след разлистването, през месец май. Плодът е боб с дължина около 12 см. и ширина 1 см. Той е продълговато линеен, странично сплеснат и кафяв.
Бялата акация е изключително бързорастящ вид. Развива мощна коренова система, в която се образуват грудки, съдържащи азотосвързващи бактерии. Те обогатяват почвата с азотни соли, поради което бялата акация се смята за почвоподобрител. Дава в изобилие коренови и пънни издънки, което я прави много подходящ вид за укрепителни и противоерозионни залесявания. Пределната възраст е около 200 години, но максималните си размери по височина видът достига към 30 – 40 годишна възраст.
Бялата акация е силно светлолюбив вид, сухоустойчив и много пластичен към почвените условия вид. На дълбоки и плодородни почви има изключително бърз растеж  и висока продуктивност. Понася успешно плитки и бедни почви, но на такива терени расте бавно.
Цветовете, корените, кората и листата на бялата акация се използват в лечебната практика.

Обикновен орех – Juglans regia L.

Обикновеният орех достига 35 м. височина и до 2 м. диаметър. Короната му е яйцевидна или овална и при свободно растящите дървета е широко разперена. Кората на стъблото в млада възраст е гладка и светлосива, а по – късно потъмнява и се напуква мрежовидно.
Листата са сложни, нечифтоперести и са разположени последователно. Сложният лист е дълъг 30 – 40 (75) см. Той се състой от 3 – 7 (11) яйцевидни или елепсовидни, приседнали листчета с дължина от 5 до 15 см. и широки от 2,5 до 8 см. Листчетата на върха са заострени, а в основата са закръглени, слабосърцевидни или леко асиметрични.
Плодът на ореха е лъжлива костилка с различна форма и големина. Най – често е сферичен или елипсовиден, с диаметър от 2 до 8 см.
Плодоношението на обикновения орех започва около 12 – годишна възраст при свободнорастящите дървета и около 40 – годишна при дърветата в насаждения. Пълните плодоносни години се повтарят обикновено през 2 – 3.
Кореновата система на вида е дълбока, мощна, със силно развит централен корен и странични разклонения. Пределната възраст е около 350 години.
Обикновеният орех е средно светлолюбив и топлолюбив вид. Той често страда от ниските зимни температури. Чувствителен е към късните пролетни и ранните есенни студове. Взискателен е към почвата. Най – добре се развива на леки, свежи, дълбоки и плодородни почви.
У нас се отглежда до 1300 м. н.в., но плодоноси добре до към 700 м.н.в.
Дървесината е ядрова, с красива текстура. Годишните кръгове са широки и добре очертани. Обработва се много добре и много се цени в мебелното производство, при производство на фурнир, паркет, музикални инструменти, в самолетостроенето, автомобилостроенето и т.н. Ореховите ядки се използват за храна, в сладкарството и медицината.

Исторически забележителности

Още от дълбока древност Добруджа е представлявала интерес за много племена. Заради плодородните й земи, тя е била населявана. Освен това, територията й е дълбоко прорязана от големи реки, които в миналото дори са били плавателни ( свидетелство за това са останки от кейове – железни халки по скалите ). Това са реките Табан и Суха река. Днес в Добруджа са останали само техните суходолия.
Суха река извира от село Изгрев, Варненско. До 1942 година е известна като река Ишикли. Тя започва с три ръкава от Франгенското и Добруджанското плато. Допреди сто години реката е имала постоянно течение, но поради изсичане на околните гори е пресъхнала в средната и в долната си част.
Реката е текла в посока юг – север и се е вливала на румънска територия в езерото Олтина, а от там в река Дунав. Археологическите данни сочат, че по време на Първото Българско царство, тя все още е била плавателна ( поне за лодки ) и в нея се е ловяло риба. Съществуват различни мнения за причината, поради която реката на места е станала подземна : поради пропускливия характер на почвите и варовиковите скали или след голямо земетресение.
Долината на Суха река е врязана в сарматските варовици на Добруджанската плоча и на места представлява каньон с високи до петдесет метра отвесни скали. Ширината на този каньон варира между сто и двеста метра, а дължината му до границата с Румъния е сто двадесет и шест метра. Има обща водосборна площ 2400 квадратни километра.
На непрестъпни места по суходолията са разположени антични крепости. Такава е Калето, намираща се североизточно от село Балик. Тя е разположена на естествено укрепено място с форма на правоъгълник. В северната и източната й страна се спускат отвесни скали, а на югозапад са изградени два реда крепостни зидове. Крепостта е римска, но е била населявана дълго време след установяването на славяни и прабългари по нашите земи.
На юг от Калето, суходолието продължава през рядко красива местност, дълго около 400 – 500 метра, известна като „ Лунната пътека”. Точно срещу „ Лунната пътека” е разположена висока скала, в която се намира пещерата „ Садък пещера” . Тя е от две части, които наподобяват сандъци. Във външната стена, разделяща двата коридора, се вижда вдлъбнатина с правоъгълни очертания, наподобяващи рамка на икона.
Оттук коритото на Суха река продължава към микроязовира „ Оногур”. На това място суходолието минава между две скални вериги. Отдясно скалите на „ Садък пещера” , а от ляво тези, в чийто подножие е изградено Калето. В тях са разположени още забележителни пещери. В средата на първата от тях може да се види камък с добре оформени форми на трон. Другата пещера се нарича „Сводът”.
Следващата забележителност, която няма как да не бъде забелязана, преминавайки през живописна местност и достигайки до язовир „Оногур”. Огромна скала с „прозорци” се оглежда в спокойната вода на язовира. Скалното образование се нарича „ Шан кале”. То представлява дълъг тунел ( около петдесет метра ), след което следва овална зала с два прозореца с изглед към язовира.
Голямо внимание заслужават множеството скални манастири и килии, за които се твърди, че са най – ранните, открити не само по нашите земи, но и въобще на територията на Европа. Има доказателства, че манастирите са били обитавани през цялото първо хилядолетие след Христа. Скалните манастири са разположени в естествени пещери и впоследствие са били дообработвани. За тях се твърди, че са от ранната Античност
Най – голямо съсредоточаване е имало около ранновизантийските кастели от   IV – VI век до селата Балик ( антична Адина ) и село Оногур ( античен Палматис ). Учените предполагат, че център на монашеството е бил големият киновиален манастир „Гяур евлери” ( християнска къща ) в скалите на десния бряг срещу крепостта при село Балик. Тази природна забележителност е от  IV – V век, но манастирът е бил преизползван и през епохата на Първото Българско царство IX – X век. Включва скална църква, а над нея две изсечени килии, до които се е достигало по дървена стълба. През тъмните векове на робството в естествените и изкуствени пещери по скалите, българите са намирали укритие. С много умение отшелниците – християни са оформяли своите скривалища.

Н.Г. „Добруджанче”, създаде туристически маршрут под формата на екопътека с наименование „Добруджа в сърцата на младите”, в една от най-красивите местности на Добруджа – „Суха река”. Началото на екопътеката започва от центъра на село Балик, което се намира на 3км. от главния път Добрич – Силистра. Излиза се от североизточния край на селото и се минава по стар коларски път, който води до орехова гора. Маршрутът се движи по ръба на гората, като от лявата страна е местността „Къшладжика”, от дясната страна се намират обработваеми земеделски площи. Екопътеката продължава през местността „Рамаолу”, през акациева гора в местността „ Садък пещера” и достига до крайната си точка скалния манастир „Асар евлери” и античната крепост в местността „Калето”.
Пътеката минава през места диви и първични, които удивляват със своята девственост и красоти. Дъбовите гори са преобладаващ дървесен вид, срещат се още сребролистна липа, ясен, орех и акация. Тук скритите в Добруджанските равнини долове и горски масиви са дали убежище на много диви животни – дребни и едри бозайници, земноводни и влечуги. В горските участъци намират подслон: благородни елени, сърни, диви свине, заек, фазан и др. От незапомнени времена тук минава и миграционния път Виа Понтика. Това играе огромна роля за богатия птичи свят: бухал, малък орел, дива патица, червен ангъч, славей, авлиги и др.